forum.lex.bg

ПРАВОТО НА РАЗНОСКИ СЪСТАВЛЯВА ИМУЩЕСТВЕНО СУБЕКТИВНО ПРАВО. ОТГОВОРНОСТТА ЗА ЗАПЛАЩАНЕ НА РАЗНОСКИ ПРОИЗТИЧА ОТ ПРОЦЕСУАЛНИЯ ЗАКОН, ТЪЙ КАТО Е УРЕДЕНА ЕДИНСТВЕНО ОТ НЕГО И Е ОСНОВАНА НА ГРАЖДАНСКО ОБЛИГАЦИОННО ПРАВООТНОШЕНИЕ, ЧИИТО ФАКТИЧЕСКИ СЪСТАВ СЕ СЪСТОИ Е ТРИКОМПОНЕНТЕН - НЕОСНОВАТЕЛНО ПРЕДИЗВИКАН ПРАВЕН СПОР, НАПРАВЕНИ РАЗНОСКИ ПО ПОВОД УЧАСТИЕ В СЪДЕБНОТО ПРОИЗВОДСТВО ПО ПОВОД ТОЗИ ПРАВЕН СПОР И СЪДЕБЕН АКТ, КОЙТО СЪДЪРЖА ПРОИЗНАСЯНЕ ПО ИСКАНЕТО ЗА РАЗНОСКИТЕ, ВЪЗ ОСНОВА НА РЕЗУЛТАТА ОТ ДЕЛОТО. ОТГОВОРНОСТТА ЗА СЪДЕБНИТЕ РАЗНОСКИ ПО ЧЛ. 64 ГПК (ОТМ.) Е ОБЕКТИВНА ОТГОВОРНОСТ, ТЯ НЕ Е ОТГОВОРНОСТ ЗА ВРЕДИ, ПРЕДВИД ОБХВАТА Й, ИЗЧЕРПВАЩ СЕ ЕДИНСТВЕНО С НАПРАВЕНИТЕ РАЗНОСКИ, ПОРАДИ КОЕТО ПРАВИЛНО САС Е ПОСОЧИЛ, ЧЕ СЪЩАТА Е НЕВИНОВНА, ЗА РАЗЛИКА ОТ ОТГОВОРНОСТТА ЗА ВРЕДИ ПРИ ЗЛОУПОТРЕБА С ПРОЦЕСУАЛНИ ПРАВА ПО СМИСЪЛА НА ЧЛ. 3 ГПК (ОТМ.).
ИЗИСКУЕМОСТТА НА ПАРИЧНОТО ЗАДЪЛЖЕНИЕ, ПРЕДВИД НЕГОВАТА БЕЗСРОЧНОСТ, НАСТЪПВА С ПОСТАНОВЯВАНЕ НА СЪДЕБНИЯ АКТ НА ВКС, НО НЕ ПОСТАВЯ САМА ПО СЕБЕ СИ ДЛЪЖНИКА В ЗАБАВА. НЕОБХОДИМО Е ДЛЪЖНИКЪТ ДА БЪДЕ ПОКАНЕН ПО СМИСЪЛА НА ЧЛ. 84, АЛ. 2 ЗЗД, ЗА ДА ВЪЗНИКНЕ ОТГОВОРНОСТТА МУ ЗА ЗАБАВА. ЗАКОНЪТ НЕ ПРЕДПИСВА ОСОБЕНА ФОРМА НА ПОКАНАТА, НО ОТ НЕЙНОТО СЪДЪРЖАНИЕ ТРЯБВА ДА СТАНЕ ЯСНО, ЧЕ СЕ ИСКА ИЗПЪЛНЕНИЕ НА КОНКРЕТНА ПО РАЗМЕР ПАРИЧНА ПРЕСТАЦИЯ.
Чл. 64 ГПК (отм.)
Чл. 86, ал. 1 ЗЗД
Чл. 84, ал. 2 ЗЗД
Чл. 290 ГПК
Вж. ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 733 ОТ 09.12.2009 Г. ПО Т. Д. № 532/2009 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС


Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение в съдебно заседание на деветнадесети април през две хиляди и десета година в състав:


ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Дария Проданова
Тотка Калчева


при секретаря Кр. Атанасова като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 532 по описа за 2009 г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Образувано е по постъпили касационни жалби от "А" А. гр. С. и А. за д. в., гр. С., чиито правоприемник е НАП, която съгласно чл. 3, ал. 1, т. 10 от Закона за НАП, представлява държавата в производствата по несъстоятелност в случаите, когато държавата е кредитор с публични или определени със закон частни в. и съобразно § 35, ал. 2 от ПЗР на ЗИДДОПК /в сила от 01.01.2010 г./ е страна по незавършените към датата на влизане в сила на изменението на закона съдебни производства, включително искови, изпълнителни и производства по несъстоятелност, срещу въззивно решение № 56/06.02.2009 г. по гр. д. № 2200/2008 г. на Софийски апелативен съд. Депозирана е и частна жалба от "А" А. с вх. № 2634/02.04.2009 г. срещу определение от 19.03.2009 г. на въззивната инстанция, с което жалбоподателят е осъден да заплати на АДВ разноски за съдебното производство в размер на 2 783 лв.
С въззивното решение е оставено в сила първоинстанционното решение № 26/02.06.2008 г. по т. д. № 558/2007 г. на СГС в частта, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата от 0,26 лв. до 10,05 лв. и от 2409,86 щ. д. до 90 943,46 щ. д. - обезщетение за забавено плащане върху главници 256 717 щ. д. и 31,80 лв., както и по реда на чл. 208 ГПК (отм.) е осъдена А. за д. в. гр. С. да заплати на "А" А. сумата 2 409,86 щ. д. обезщетение за забавено плащане на главницата в долари и сумата от 0,26 ст. - за главницата в лева за периода от 06.12.2006 г. до 27.12.2006 г.
Касаторите са въвели като оплаквания в касационните жалби твърдения за неправилност на обжалваното решение в съответните му части по съображения за необоснованост и допуснати нарушения на закона - чл. 64 - чл. 65 ГПК (отм.), а в касационната жалба на АДВ се поддържа и нарушаване на съществени съдопроизводствени правила /чл. 188 ГПК (отм.)/.
В жалбите се излагат подробни съображения по спорните въпроси, свързани с характера на отговорността за разноските в съдебното производство /договорна или извъндоговорна на плоскостта на непозволеното увреждане/ и за приложението на чл. 84, ал. 3 ЗЗД.
С определение № 733/09.12.2009 г. по делото е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по двете касационни жалби на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:
"А" А., гр. С. е предявил претенции срещу А. за д. в., гр. С. за сумите 90 932,46 щ. д. и 10.05 лв., съставляващи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главниците 256 717 щ. д., съставляващи присъдени с решение на ВКС съдебни разноски и 31,80 лв., присъдени съдебни разноски по първоинстанционното и въззивното решение, за времето от влизане в сила на решението /22.06.2004 г./ до изплащането им /27.12.2006 г./.
По делото страните не са спорили относно фактите. Ищецът е твърдял, че главницата съставлява присъдени съдебни разноски по т. д. № 171/2003 г. на СГС, обжалвано по реда на инстанционния контрол пред САС, където е образувано гр. д. № 1674/2003 г. на САС, с което по реда на обжалването е потвърдено първоинстанционното решение, като е било безспорно, че решението на САС е обжалвано пред ВКС и е оставено в сила с Решение № 492/22.06.2004 г. по т. д. № 35/2004 г. Сочи се, че ищецът въз основа на влезлите в сила съдебни актове /в чиито диспозитиви има произнасяне по разноските/ се е снабдил с изпълнителен лист за присъдените разноски на 23.06.2005 г., че е предявил този лист на АДВ с приемо-предавателен протокол от 06.12.2006 г., както и че сумите по изпълнителния лист /съставляващи разноските по делото/ са били платени от А. за д. в. на 27.12.2006 г. Съдилищата по съществото на спора са квалифицирали правния спор като такъв по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, посочвайки че ищецът е претендирал обезщетение за забавено плащане на присъдени му със съдебен акт разноски, за времето от влизане в сила на решението до датата на плащането им, като СГС е отхвърлил иска изцяло, мотивирайки се с разпоредбата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД за изпадане в забава - едва след покана от кредитора, и тъй като такава не била отправена, първоинстанционният съд е приел, че искът е неоснователен.
Софийски апелативен съд е счел, че искът е частично основателен до размер на сумата 2 409,86 щ. д. и 0,26 лв., приемайки, че вземането за присъдени разноски по водене на гражданско дело има облигационен, извъндоговорен характер, произтичащ от възникнало и приключило процесуално правоотношение. Според САС, налице е фигурата на обективна невиновна отговорност, като моментът на изискуемост на вземането за разноски е посочен и това е влизането в сила на съдебния акт, с който са присъдени разноските, т. е. датата на постановяване на решението на ВКС.
Според въззивната инстанция, задължението за разноски е парично и е безсрочно и след като изискуемостта на вземането настъпва с акта на съда, с който се присъждат разноските, понеже няма уговорена дата на плащане, кредиторът може да иска изпълнение веднага, но за да изпадне длъжникът в забава, той следва да бъде поканен. За такава покана съдът е счел предприемането на 06.12.2006 г. на действия по изпълнението на паричното задължение срещу ответника, отчитайки липса на предхождаща покана по чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Затова искът е уважен частично и е присъдено обезщетение за забава върху главниците за времето от поканата - 06.12.2006 г. до момента на изплащане на сумата - 27.12.2006 г.
Решението е правилно.
С. да бъдат подкрепени изводите на Софийски апелативен съд за правната същност и характера на отговорността за разноските. Правото на разноски съставлява имуществено субективно право. Отговорността за заплащане на разноски произтича от процесуалния закон, тъй като е уредена единствено от него и е основана на гражданско облигационно правоотношение, чиито фактически състав се състои е трикомпонентен - неоснователно предизвикан правен спор, направени разноски по повод участие в съдебното производство по повод този правен спор и съдебен акт, който съдържа произнасяне по искането за разноските, въз основа на резултата от делото. Отговорността за съдебните разноски по чл. 64 ГПК (отм.) е обективна отговорност, тя не е отговорност за вреди, предвид обхвата й, изчерпващ се единствено с направените разноски, поради което правилно САС е посочил, че същата е невиновна, за разлика от отговорността за вреди при злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл. 3 ГПК (отм.).
Отговорността за разноски е изградена изцяло върху идеята на законодателя за неоснователно предизвикване на делото, но вина в случая не е нужна, тъй като страната, срещу която е постановено решението, носи отговорност за разноските дори и да е положила всички възможни усилия и грижи, за да издири и установи действителното правно положение, преди да предяви исковата си претенция в съда. Тези ограничения поставят отговорността за разноски извън обхвата на непозволеното увреждане.
В тази връзка, не би могло да се приеме тезата на жалбоподателя "А" А. за това, че отговорността за разноските почива на вината на страната, станала причина за предявяване на иска, предвид отделни изрази в Решение № 119/01.12.1956 г. по гр. д. № 104/1956 г. на ОСГК, което няма характер на тълкувателно решение, като постановено по конкретен правен спор по реда на чл. 227 ГПК (отм.). В подобен смисъл са и приложените: Определение № 44/20.06.1985 г. по ч. гр. д. № 394/1985 г. ІV г. о. на ВС и О. № 48/06.04.1970 г. по гр. д. № 788/70 на І г. о. на ВС, докато в обратния смисъл за наличието на безвиновна отговорност са цитираните от АДВ съдебни актове - О. № 948/30.12.2003 г. по ч. гр. д. № 852/2003 г., ВКС, ТК; О. № 122/22.03.2004 г. по ч. гр. д. № 39/2004 г. на ВКС и О. № 427/21.07.2009 г. по ч. гр. д. № 295/2009 г. на ВКС, ГК.
По отношение на втория от въпросите, свързан с точното прилагане на чл. 84 и чл. 86 ЗЗД, предвид настоящата хипотеза, както и за развитие на правото по отношение характера на отговорността за заплащане на присъдени разноски, е допуснато касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. От значение е даването на отговор на въпроса за характера на отговорността за разноските /договорна или извъндоговорна, има ли връзка с непозволено увреждане и пр./, и оттук и на въпроса за момента на изпадането в забава на страната, в чиято тежест са възложени разноските и нужно ли е отправяне на покана или е достатъчно влязлото в сила осъдително решение.
Правилно е възприето от апелативния съд и намерило отражение в решението разбиране, че вземането за присъдени разноски по водено гражданско дело има облигационен, извъндоговорен характер, че то произтича от възникнало и приключило процесуално правоотношение въз основа на конкретна законова норма, определяща механизма за възлагане на разноските. И тъй като става дума за парично задължение, приложима е регламентацията на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, относима към всеки юридически факт, който поражда неизпълнението на паричното задължение. Кредиторът на едно парично задължение има право на законна /мораторна/ лихва, тъй като от деня на забавата до момента на плащането е лишен от облагата на паричната сума, която му се дължи и не е получил.
Въз основа на изложеното, правно неиздържана е тезата на АДВ, че след като съдът в решението си е присъдил разноски, но не бил присъдил лихва върху тях, то такава не би могло да се претендира, още повече в отделно производство. Наличието на паричното задължение в случая е безспорно, като се е спорило единствено досежно факта на забавата.
Изискуемостта на паричното задължение, предвид неговата безсрочност, настъпва с постановяване на съдебния акт на ВКС, но не поставя сама по себе си длъжника в забава. Необходимо е длъжникът да бъде поканен по смисъла на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, за да възникне отговорността му за забава. Законът не предписва особена форма на поканата, но от нейното съдържание трябва да стане ясно, че се иска изпълнение на конкретна по размер парична престация. Не се е спорило, че покана преди датата на протокола за депозиране на изпълнителния лист не е била изпращана, поради което правилен е изводът на Софийски апелативен съд, че за най-ранна дата на поканата следва да се приеме предявяването на изпълнителния лист на АДВ на 06.12.2006 г. Тъй като не сме пред хипотезата на деликт, както поддържа жалбоподателят "А" А., то неприложима е в конкретната хипотеза нормата на чл. 84, ал. 3 ЗЗД.
По отношение на частната жалба на "А" А. с вх. № 2634/02.04.2009 г. срещу определение от 19.03.2009 г., с което жалбоподателят е осъден да заплати на АДВ разноски за съдебното производство в размер на 2 783 лв., настоящата инстанция намира, че същата е неоснователна. Неточно е позоваването на жалбоподателя на служебно произнасяне по въпроса за разноските, без същите да били поискани от страната, тъй като АДВ е поискало присъждане на разноски с възражението на л. 14 от делото по повод въззивната жалба на "А" А., такова искане е направено от юрисконсулта на АДВ и е записано в съдебния протокол на л. 19 от делото на Апелативния съд, както и в писмените бележки на страната. Пропускът на САС да се произнесе по искането за присъждане на разноски е бил поправен посредством определението от 19.03.2009 г. Неточното изписване на правното основание не променя характера на съдебния акт, нито крайния извод за дължимост на разноски в определения от съда размер, съобразно уважената част от иска.
Водим от изложеното, на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 56/06.02.2009 г. по гр. д. № 2200/2008 г. на Софийски апелативен съд и определението от 19.03.2009 г., постановено по същото дело за възлагане на разноски.
Решението е окончателно.